За мързела, производителността и пропуските в спора за доходите

Автор: Иванина Манчева, Еconomix.bg

Големият въпрос днес е може ли България да предложи на инвеститорите други предимства освен евтиния труд

... В острия, но хаотичен дебат за заплатите проблеснаха неблагоприятни истини за начина на вземане на управленски решения в България и за приноса на икономическите изследвания. Искрата припламна от изявление на вицепремиера Валери Симеонов за клас прослужено време - от което той бързо се разграничи. А фонът бе отложеният дебат за минималната работна заплата. Ако се абстрахираме от епитетите и взаимните грубости, зад острия тон на работодатели и синдикати прозират сериозни проблеми. Част от тях те признават, но от други бягат.

През последните години доходите растат бързо, 

като темпът на увеличение на средната работна заплата (дефлиран с ИПЦ) изпревари реалния ръст на БВП. До голяма степен този ръст бе заради административно определяните минимални заплати, но това не е единствената причина.

От 2008 г. досега минималната работна заплата се е увеличила над два пъти, а до 2020 г. този ръст (до 610 лв.) ще стане почти троен. Голяма част от увеличението се случи след 1 юли 2015 г. и през последните две години е натрупано увеличение колкото през предходните четири. Но въпреки това минималната заплата у нас е около 80% от тази в Румъния и е най-ниската в ЕС (шест страни изобщо нямат МРЗ).

Показател, който дава основание за преценка на адекватността на МРЗ, е съотношението спрямо средната заплата. През последните години това съотношение се покачва до 44% и може да се каже, че е в златната среда или близо до нея. В Европа то е между 35% до 53% от средните доходи в т. нар. бизнес икономика (това са данни на Евростат за 2015 г., като не се включва държавният сектор, за България този показател е бил 41%). Най-високият показател е в Словения, където обаче близо 20% от заетите получават под 105% от МРЗ - дял, който показва известно напрежение.

Основният аргумент на синдикатите (по-специално КНСБ) за това, че има място за повишаване на доходите, е ниският дял на заплатите, отнесени към БВП. Показателят, за който става дума, е компенсация на наетите като дял от БВП. Това е различно от средната заплата, основно защото включва и осигуровките. Твърдението на синдикатите имаше смисъл до 2013 г., но сега делът на компенсацията е 48% от брутната добавена стойност (БВП без корективите - данъци, услуги на финансови посредници и др.) Спрямо БВП тя е 41 на сто. Това не е чак толкова ниско. В Румъния този дял е под 40%. Наистина в ЕС-28 този показател е по-висок, но разликата не е драстична (53%, респ. 48%). Ако се запазят темповете на ръст на заплатите, България може да достигне тези 53%, характерни за ЕС, за три-четири години.

Освен това останалата част от БВП - това, което не се дава като заплати, включва не само печалби, но и ренти, доходи на самонаети и други неща, които не са много ясни (а като се имат предвид някои специфики на българската икономика - сиви и непазарни компоненти). НСИ не дава подробни данни за т. нар. смесен доход.

Дори делът на заплатите в БВП да доближи 50%, българите няма да се усетят достатъчно богати. По-съществената причина за ниските доходи не е изземването на БВП като печалби, а това, че се създава малко добавена стойност.

Работодателите избират други показатели от статистиката. 

Производителността у нас е 15% от средноевропейската, а заплатите - 21%, твърди председателят на АИКБ Васил Велев. Къде е по-голямото изоставане от ЕС - при заплатите или производителността? Кой от двата показателя расте по-бързо? Такъв въпрос няма еднозначен и траен отговор.

Бързите сравнения рискуват да попаднат в методологически капан (текущи цени, постоянни цени, ППС, заети, наети, различно отработено време, различен обхват и др.). За да се обхване всичко това, вероятно трябва да се напише доклад. В тази статия ще се ограничим до два начина на представяне на данните.

Обичайният измерител, който следи съотношението между платено и произведено, са разходите за труд на единица продукция. Публикува се от Евростат. През последните 10 години този показател у нас е нараснал със 72% (номинално), което е най-големият ръст в ЕС (преди Естония и Латвия). Тези темпове се обясняват с ниската изходна база и догонването на цени и доходи. Най-бързият ръст на трудовите разходи за единица продукция в България е през 2007-2009 г. и 2013 г., докато през последните две години ръстът на икономиката отчасти балансира покачването на заплатите. През последните пет години ръстът е с една пета, а Естония и Латвия отбелязват по-голямо нарастване на трудовите разходи от България.

Също така можем да сравним компенсацията на един нает у нас със средноевропейските стойности и изоставането от производителността. За да елиминираме влиянието на ценовия фактор и разликите в жизнения стандарт, вместо по текущи цени данните са по паритет на покупателна способност.

В последните дни голяма популярност придоби един текст от румънския Riscograma, преведен от "Гласове". В него се твърди, че производителността в България и Румъния може да е по-ниска от средното за Европа, но възвращаемостта от труда е най-висока. Според румънската медия компенсацията в България е 21% от средната за ЕС, но производителността - 44% . Текстът, написан на разбираем език, съдържа някои истини, но и голяма неточност.

Първо, той сравнява данни за производителност (БВП на зает), които са преизчислени според стандарта на покупателна способност (ППС), докато данните за заплатите не са по ППС. Ако се сравни компенсацията на един нает по ППС, за България тя е 44% от средното за ЕС, а не 21% (данни за 2016 г.) и се покачва спрямо 35% през 2010 г. Второ, измерването на производителността чрез БВП съдържа някои капани, тъй като БВП включва ренти, корективи и компоненти, които нямат връзка с доходите на труда и производителния капитал (оттук преднината на Ирландия и Люксембург). Поради методологическите грешки статията внушава, че работниците в България и Румъния всъщност произвеждат двойно повече с оглед на заплатите им, следователно разликата остава в джобовете на шефовете - това е теза, близка до тази на синдикатите за заплатите като дял от БВП. Това все пак не е вярно (виж таблицата).
Твърдението от тази статия, което заслужава внимание, е, че ниските доходи са магнит за производства с ниска добавена стойност и недобри мениджъри. 

И синдикати, и работодатели пропуснаха големия проблем, 

а вместо това се концентрираха върху конкретни регулации и статистически цитати. Такъв тип дискусии се водят от години насам и дори аргументите не се променят. Освен минималната заплата традиционна арена на сблъсък е минималният осигурителен доход - друг инструмент за административна намеса, а сега и добавката за прослужено време.

Добавката за прослужено време засега оцеля, а с това и автоматичното нарастване на заплатите за някои служители. Работодателите преди това хвърлиха всички сили да спрат автоматичното нарастване на възнагражденията чрез минималните осигурителни прагове и МРЗ. Засега с променлив успех.

През 2016 г. провалът на преговорите стана началото на края на осигурителните прагове. "Затова минималният осигурителен доход нарасна с 2.5% единствено за сметка на административно увеличения ръст на минималната работна заплата", както припомни наскоро Васил Велев, председател на АИКБ.

Плановете на правителството са, ако не се постигне споразумение за минималната заплата, то да определи размера й (както правеше и досега), а това включва ново нарастване. Като се има предвид нагласата на настоящото управление да отиграва текущи проблеми, както и заявлението на Горанов, едва ли ще видим механизъм за минималната заплата до края на годината. Това ще прехвърли спора върху планираното административно увеличение за 2018 г. (до 510 лева), което може да стане централна тема в дискусиите за проектобюджета.

Като се припомни и увеличението на осигурителните вноски, нервността на работодателите има обяснение. Но тя не носи дългосрочни решения. Дори минималната заплата да отпадне изцяло, това по-скоро ще помогне на тези фирми, които оцеляват, плащайки под масата, отколкото да осигури драстично повишение на конкурентоспобността на икономиката.

Духът вече е пуснат от бутилката. След 10 години в ЕС българите откриха, че могат да печелят повече на Запад, а разширяването на нискотарифните дестинации и изграждането на български общности в чужбина силно намали бариерите за емиграция, краткотрайна или постоянна. Вече заминават не само млади хора, а и хора на възраст. За това има различни причини - например, защото за семейството е по-изгодно те да гледат внуците в Англия или Испания, отколкото да работят за минимална заплата в България; но познавам хора, които емигрират, за да изкарат пари за пенсия (ето тема за размисъл).

Надеждата, че България може да компенсира износа на кадри с облекчения за внос на хора от страни като Украйна, засега не се оправдаха. Това се случва предимно в туризма и ИТ сектора, но в първия случай става дума само за сезонна заетост с всички ограничения за качеството на продукта, които това носи, докато във втория случай броят на сините карти не е голям.

Грешката в румънската статия вероятно не е преднамерена. Когато вземат решение за емиграция, хората не сравняват заплати по паритет на покупателна способност. Тя има значение, ако живееш в България.

Потенциалните емигранти сравняват заплатите в приемащата страна спрямо тамошния жизнен стандарт и потенциалните си спестявания - спрямо тукашния стандарт. Не съществува статистически измерител, който да отразява тази житейска аритметика.
Дори работниците в Чехия, където заплатите номинално са два пъти по-високи от България, гледат на Запад. Защото, макар по покупателна способност техните доходи да са две трети от средноевропейските (почти колкото тези в Гърция), номинално заплатата на един чех в евро е 44% от тази в ЕС като цяло.

Да, България и Румъния не са единствените недоволни

Първите признаци на възстановяване на европейската икономика дадоха повод на страните от ЦИЕ да обърнат поглед към разликите в жизнения стандарт. За 10 години тези разлики намаляха слабо и това е източник на напрежение.

Както посочва един обширен анализ на Ройтерс, стачката в заводите на VW в Братислава през юни, която донесе ръст на заплатите с 14%, може да е краят на един модел. В четирите страни - Словакия, Чехия, Полша и Унгария, безработицата падна под 4%, а заплатите растат със 7 до 13%. Много инвеститори в ЦИЕ предупреждават, че ако настъпи краят на евтиния труд, те ще се изнесат в Азия или Африка. Това са предимно инвеститори от автомобилостроенето - един критичен сектор.

Същото предупреждение може да се чуе и от мениджърите на компании с чуждестранен капитали в България. Но българските мениджъри - или поне част от тях, също така признават, че въздигането на евтиния труд като основно предимство на страната е стратегия, която се изчерпва.

Работниците обикновено реагират нервно, когато се каже, че заплатите са ниски поради ниската производителност. Те смятат, че шефовете са длъжни да организират производството, така че то да е конкурентоспособно, ефективно и да носи висока добавена стойност. Според мениджърите влошаващата се квалификация на работната сила е възпиращ фактор, а производителността - казват те, е макроикономически въпрос.

Увеличаването на производителността е мантра, зад която стоят конкретни стъпки (технологии, оптимизация на процесите, продуктови и производствени иновации, по-добра интеграция във веригите на стойността, квалификация и стимулиране на кадрите са само стъпките на микроравнище). Почти никога разговорът не стига до тях. Проблемът със злополучното изказване на работодателите може би не е в думата търтеи (проблемът с отпадащите от пазара на труда поради деквалификация наистина е сериозен), а в тази липса на конкретика. Човек остава с впечатлението, че единственото средство за увеличаване на производителността, известно на българския бизнес, е да се натискат работниците. Това не е вярно, съществуват добри практики, но средата не поощрява популяризирането им.

Така всеки разговор неизбежно стига до образователната система

(другата мантра), където той спира, защото никой - нито работниците, нито шефовете на фирми, имат познанията и ресурса да осигурят сами по-добро образование (въпреки че БСК например има инициативи). Стигне ли се до квалификацията на кадрите, всеки се спасява поединично.

Но дори там, където образованието е без забележки - като здравеопазването, това не е достатъчно, защото образованите хора все по-често търсят работа в чужбина.

Въпросът днес е дали страната може да предложи други предимства на инвеститорите освен евтиния труд? И може ли да създаде за гражданите си среда, социална мрежа и условия на живот, които да задържат емигрантите, дори и с цената на малко по-ниски заплати?

Това не са въпроси, които са само икономически. Върховенството на закона и средата, в която постиженията зависят от уменията и усилията, са топки в полето на политиците. Както и обуздаването на корупцията и самозабравилите се политици (няма как да заделиш 4 тона суджук за партията и да имаш пари за увеличение на заплатите).

А ако се върнем на терена на икономиката, темата е формулирането на индустриалната политика на страната, насърчаването на кооперирането между фирмите и на иновациите, опростяването на регулациите, пренасочването на публичните ресурси към тесни места като образованието за възрастни и ромската интеграция, дофинансирането на частни инициативи и разпространението на добри практики за повишаване на ефективността.