Изпреварващият ръст на заплатите не може да продължава

На 30 юни със статията "Капанът на ниските заплати" Mediapool стартира серия от публикации за заплащането на труда у нас. През юли бившият социален министър Иван Нейков предложи заплатите на работещите, които се образоват, да се вдигат със закон. На 24 август в поредицата се включи Любослав Костов, икономически анализатор към КНСБ, който разви тезата, че ръстът на средната работна заплата в България няма връзка с производителността на труда и че, ако наистина се определяше от производителността, увеличението на доходите трябваше да е много по-ускорено. В настоящата публикация главният икономист на УниКредит за Централна и Източна Европа Любомир Митов, базиран в Лондон, опровергава тезата на Любослав Костов. Авторът изрично подчертава, че мнението му е лично и не е свързано с институцията, в която работи.

С интерес, и с определено разочарование, прочетох статията на г-н Любослав Костов в Mediapool от 24 август за заплатите и производителността на труда.

Имам куп забележки съм статията – методологически, фактологически и по същество. Ще се опитам накратко да ги изложа тук.

За начало нека да отбележа, че не съм виждал конкретното изследване, за което става дума в статията, така че не съм в състояние да коментирам детайлно моделите и технологията. Затова коментарите са главно принципни и от общ характер.

Методология: По принцип не съществува връзка между производителността и заплатата

1. Не зная защо г-н Костов е решил, че иконометричният анализ е "рядко срещана практика у нас". Поне за последните 25 години, откакто съм в този бизнес, иконометриката е масово прилагана в БНБ, агенциите за прогнозиране, Икономическия институт на БАН и от всеки уважаващ себе си анализатор. Друг въпрос е доколко иконометриката може да даде адекватни отговори в много от случаите.

2. Иконометриката може да разкрие определена взаимовръзка, но не и причинно- следствени връзки. Неслучайно още първокурсниците по икономика знаят, че установяването на корелация не означава наличие на причинно-следствена връзка.

3. В тази връзка, ако г-н Костов е търсил причинно-следствена връзка между производителността на труда и работната заплата, той няма да я намери. Защото тя не съществува по принцип. Работната заплата (както и заетостта) се определят от търсенето и предлагането на работна сила, а не от статистически индикатори като брутната добавена стойност на един работещ. И заплатата, и заетостта са "закъсняващ" индикатор, т. е. те са следствие от динамиката на икономическата активност, а не я определят или предхождат. При това първо нараства заетостта и чак след това заплатата. Даже само по тези причини търсенето на връзка между заплати и производителност е безпредметно.

4. Сред факторите на производството трудът има минимално значение за икономическия ръст - поне в България и в Източна Европа. Това, които определя потенциалния ръст, са количеството и качеството на капитала (инвестициите) и тяхната производителност (технологиите).

Фактология: Делът на нетната работна заплата от БВП в България е по-висок от средния за ЕС

Твърдението, че относителният дял на работната заплата в БВП намалява в световен мащаб е само частично вярно и определено не е вярно за ЕС (графика 1). За ЕС като цяло относителният дял на заплатите и социалните осигуровки всъщност се е повишил от 46.6% преди световната финансова криза (2006 г.) до 47.5% през 2016 г. (тук и по-долу: данни от Евростат). Спрямо 2000 г. понижението е от 48.0% до 47.5%.

За България имаме увеличение от 32.7% през 2006 г. до 41.4% миналата година (35.7% през 2000 г.).

Не е вярно и твърдението, че относителният дял на труда в България е много по-нисък от този в останалите страни на ЕС (графика 1). Вярно е, че той е по-нисък от средния за ЕС, но, ако се сравнява с другите страни в преход (с БВП на човек от населението близък до българския), ние сме някъде по средата. Интересното е, че развити и богати икономики като Италия и Ирландия имат по-ниски дялове на труда в БВП - въпреки че като цяло най-богатите държави са с най-високи дялове на труда.

При по-внимателен поглед обаче става ясно, че по-ниският от средния за ЕС дял на труда в България не е свързан със заплатите, а с разходите за социално осигуряване, плащани от работодателите. България има едни от най-ниските вноски за социално осигуряване като дял от БВП (графика 3).

Ако се взимат предвид само брутните заплатите (графика 2), картината става доста по-различна. В този случай България е много близко до средното равнище за еврозоната и с по-голям дял от този на повечето страни в преход.

Още по-интересно става, ако това сравнение се прави спрямо нетните заплати (т.е. след заплащането на данъците върху дохода на физически лица). България има най-ниската ставка на подоходен данък в общността (10%), но в този случай са използвани приходите на бюджетите на отделните страни като индикатор за ефективната ставка, имайки предвид, че в България данъкът е плосък, а в повечето други страни е прогресивен.

При нетните заплати делът на работната заплата в БВП в България е по-висок от средния както за ЕС, така и за еврозоната, и е доста по-висок от този за повечето останали страни в преход. Забележителното е, че той е по-висок и от страни като Белгия, Австрия, Холандия, Норвегия, Франция, Великобритания.

Статистиката е изкривена заради сивата икономика

Тук е мястото да направим едно отлонение. В този анализ работим със статистически данни, които не са перфектни. В случая на България е добре известно, че има широко разпространение на недекларирани заплати и доходи, които не се включват в статистиката. Това не е само български проблем - неслучайно страни със значителна сива икономика като Италия, Гърция, Турция, Румъния, Полша са с по-ниски дялове на труда в БВП от страни с минимален сив сектор (Германия, Дания, Швеция, Швейцария).

Този феномен частично се отчита и в показателя брутен оперативен излишък/смесени доходи (графика 3). За разлика от работната заплата, относителният дял на брутния оперативен излишък в България се свива от 51.2% през 2006 г. до 45.6% през 2016 г. За същия период за ЕС като цяло и за еврозоната този дял е останал горе-долу постоянен - около 41%. И тук прави впечатление, че държавите с по-голяма сива икономика регистрират по-голям оперативен излишък.

Данните за България хвърлят известна светлина върху този феномен. Съгласно НСИ чистият оперативен излишък (който може да се приеме горе-долу за първична печалба) е бил равен на 37.2% от брутната добавена стойност през 2016 г. - неотклонно снижение от почти 42% през 2010 г. За същия период смесеният доход (този на еднолични търговци, адвокати и пр.) е останал постоянен на около 17%. На практика смесеният доход включва и статистическата грешка, тъй като отчетността за заплати, социални осигуровки и непреки данъци е далеч по-точна.

Тук трябва да се отбележи и фактът, че брутният оперативен излишък не е аналогичен на печалбата. От този излишък фирмите трябва да заделят за амортизация, за инвестиции, да обслужват кредити и данък печалба. При средна амортизационна норма от около 5% от основните фондове, инвестиции от порядъка на 17% от БВП и кредити в размер на около 38% от БВП, чистата печалба на нефинановите предприятия сигурно не надвишава 6-7% от БВП.

Не е вярно, че работните заплати растат по-бавно от производителността

Последно - твърдението че работните заплати нарастват по-бавно от БВП и производителността е просто невярно. Съгласно НСИ спрямо 2010 г. разходите за труд са се увеличили с близо 40% в реално изражение спрямо 12% за обема на БВП (също в реално изражение). При равни други условия това съотношение би било повод за тревога тъй като е индикатор за влошаваща се конкурентоспособност - особено при наличието на фиксиран валутен курс в България.

В същото време обаче динамичният ръст на износа (с над 30% по физически обем в сравнение с най-добрата предкризисна година – 2007 г.) и наличието на устойчив излишък по текущата сметка показват, че такова влошаване засега няма - главно благодарение на впечатляващото преструктуриране в частния сектор и структурните изменения в икономиката.

Гледайки напред обаче, изпреварващият ръст на разходите за труд, особено с настоящите темпове, едва ли може да продължава.

Тезата, че доходите от труд в БВП намаляват, е мит

От изложените по-горе данни е видно, че тезата за намаляването на дела на доходите от труд в БВП е мит. Мит е също и твърдението, че България силно се отличава от останалите страни в ЕС - и особенно от тези със сходни доходи (страните в преход).

Тогава защо е целият този популистки шум ? Отляво и отдясно се носят призиви за "шоково увеличение на заплатите", което щяло да ускори рязко икономическия ръст. Донякъде сигурно това са рецидиви от миналото, когато някои "другари" си мислеха, че могат да командват икономиката. Как свърши това всички, надявам се, помнят (през 1990-1991 г. и после пак през 1996-1997 г.).

За мен тези твърдения приличат на известната басня за барон Мюнхаузен, който се измъкнал от блатото, като се издърпал за косата... Да, но така става само в приказките...

Отново политиците, а и не само те, точно по Маркс, се фокусират върху преразпределението: експроприация на експроприаторите. Само че какво ще стане, когато свърши това, което ще се експроприира?

Всъщност всички видяхме как свърши експериментът с експроприацията на експроприаторите...

Най-големият проблем е липсата на квалифицирани кадри

Не подлежи на съмнение, че доходите в България са ниски. Но не защото някой ги експрориира. Истината е, че доходите в България са ниски, защото производството и БВП са ниски. И 100% от БВП да дадете на работниците, доходите пак ще са в пъти по-ниски от тези в Германия, а и не само там. Както беше казала Блага Димитрова в началото на прехода, няма начин да си легнеш довечера в София и да се събудиш утре във Виена...

Според мен проблемът на българската икономика най-добре е представен в графиката по-горе: недостатъчно висок потенциал на икономиката и ниска производителност. С тези темпове достигането на средните за ЕС доходи ще отнеме 50-60 години. А това очевидно е неприемливо.

Ако искаме да получаваме повече, трябва да произвеждаме повече. А това изисква повече и по-качествени инвестиции и технологии, адекватна инфраструктура и, най-важното, квалифицирани кадри. Без тях нещо няма да стане. А именно това ни куца най-много.

Именно върху това трябва да съсредоточат усилията си правителството, бизнесът и профсъюзите - ако искат да постигнат всеки един от тях своите цели и устойчиво повишаване на жизненото равнище. И това вече може да бъде сериозна тема за разговор.