САШО ДОНЧЕВ: НЕ УСПЯХМЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕМ В ГРАЖДАНИ

„Когато се движиш без цел, всеки път може да изглежда истински правилен и можеш лесно да бъдеш подвеждан каква посока да хванеш”. С тези думи предприемачът Сашо Дончев коментира безпътицата в страната ни.

„Основната грешка, която направихме първите години на прехода е, че Великото народно събрание не изпълни своята мисия. То трябваше да формулира как ще бъдат преразпределени дейностите, за какво ще отговаря личността”, заяви Дончев в предаването „На светло с Люба Кулезич”. Според него напоследък било модно да се говори за промяна на Конституцията. По този повод той коментира, че такава промяна не би била лоша.

Според него държавата е инструментът за постигане на общи цели

„Не успяхме да се освободим от тоталитарната държава, не успяхме да се превърнем в граждани, не успяхме да си реституираме правата. В България все още се счита, че държавата е тази, която има всички права и тя раздава права на гражданите, а това е абсурдно. В свободното общество държавата е инструментът за постигане на общи цели”, коментира още Сашо Дончев.

Целия разговор гледайте във видеото.

СТЕНОГРАМА:

Люба Кулезич: За властта е лято. За неколцината платени в кожуси е зима, за останалите, които си налягат парцалите вкъщи и се ослушват е поледица. А в поледица не се тръгва на път. Какво се оказва значи, че според голяма част от населението сме в безпътица. Как се излиза от безпътица?

Иска ми се отговорите да се търсят и да се дават тук, в „На светло”, затова съм поканила днес един човек, който не се съобразява със сезоните в политиката, също като вестника, който притежава. Вестникът, както ви казах е вестник „Сега”.

Наричат този човек „странен милионер”, който твърди, че не парите го правят богат. Че не обича властта, а управлението, че страната ни е хубава, но не и държавата, че сме обречени да живеем в съмнителното лято на социализма, заради конституцията. Но кой да я промени и как да стане това? Сашо Дончев.

Сашо Дончев, председател на Българската стопанска камара и изпълнителен директор на най-голямата частна газоразпределителна компания у нас – Овергаз.

Той е отличник – и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Освен, че е завършил с шестици и гимназията и университетите си, няма никакви мъжки комплекси.

Никога не е бил член на компартията. Никога не  е имал нищо общо с тайните служби. Не е приватизирал. Всичко, което е изграждал, е било на „зелена поляна” тоест – от самото начало. Постигнал е много в професията си – повече, отколкото хора от нормални общества с нормална пазарна икономика. И всичко това – въпреки правителствата. Няма собствен дом, живее под наем, но пък има свое училище, в което е вложил всяка припечелена сума за тези 22 години, затова не му пука от никакви политици.

Люба Кулезич: Здравей!

Сашо Дончев: Здравей, Люба.

Люба Кулезич: Добре дошъл в това студио. Повечето хора преживяват днес ставащото като безпътица. Мотото е: Държавата рухва! Има ли място за безпокойство според теб?

Сашо Дончев: По принцип място за безпокойство в живота на всеки един човек има винаги. Въпросът е – какво е точно, каква е природата на това безпокойство? Аз лично се безпокоя може би още от 91-ва година за всичко това, което се случва. А като слушах анонса се сетих, сигурно си спомняш оня симпатичен диалог от „Алиса в Страната на чудесата”.Алиса пита червения котарак: „Кой път да хвана. В каква посока да тръгна?”. А той казва: „Ти къде искаш да стигнеш?”. Тя казва: „Няма никакво значение!”. След малко добавя: „Само да стигна някъде”. И тогава котакът й казва: „Ами тогава няма никакво значение по кой път ще хванеш! Все някъде ще стигнеш.”

Люба Кулезич: Ето Тони Ганчев как те е видял. Нашият художник.

Сашо Дончев: Да

Люба Кулезич: В лабиринта на безпътицата, а пък ти си някак настрани.

Сашо Дончев: Та, продължавайки това, ако мога да перифразирам Луис Карол – когато се движиш без цел, всеки път може да изглежда истински, правилен. И можеш лесно да бъдеш подвеждан в каква посока да хванеш.

Според мен безпътицата, в която живеем днес, започна с отказа да формулираме –  всъщност като се отказваме от оня еднозначно оценен строй, къде искаме да стигнем и какво искаме да постигнем.

Люба Кулезич: Е, как? Много пъти беше говорено това, Сашо, в предизборни кампании. Имаше даже някакви забавни хора, които говореха за германската програма, за Швейцария на Балканите. На думи всичко е ясно. Къде сбъркахме обаче?

Сашо Дончев: Първо, ако ние съзнателно тръгнахме да променяме една система, която преди всичко поради липсата на свобода и на зачитане на човешките права не ни харесваше, то следователно би трябвало преди всичко да искаме да реституираме своите човешки права. А ние това не го направихме. Ние позволихме 91-ва година фактически да префасонират една Конституция, която продължи да утвърждава централната роля на държавата и периферната роля на човека, гражданина в тая страна. Вижте, не ви ли се струва странно, че до ден днешен, двайсет и колко години след началото, политиците често казват – а какво остава за обикновените хора? Считайки себе си, разбира се, за необикновен, нали. Това звучи... даже не е смешно – обидно е. И това е продукт на същата тази Конституция. Вижте... виж, Люба, извинявай!

Люба Кулезич: Да.

Сашо Дончев: Бях се подготвил куртоазно да си говорим на „Вие”, затова ще бъркам от време на време.

Люба Кулезич: Абе по-добре, вече аман от куртоазии.

Сашо Дончев: Онова, което такива като мен очакваха и може би действително трябваше да се случи, беше осъществяването на един културен преход, защото аз си спомням една друга България. Тогава, когато съм се раждал, Вие със сигурност имате по-малко спомени в тая посока, но...

 Люба Кулезич: Част от моите зрители във всеки случай.

Сашо Дончев: Да част от вашите зрители със сигурност. В България имаше едни други хора, в България хората бяха солидарни, съпричастни. В България не само че на мен в  детството ми не ми беше познато чувството омраза, или там всичкото това, което е сега е на всяка крачка, а напротив, аз си спомням за моето детство именно с това, че навсякъде беше любов, навсякъде беше топло чувство. Никога не съм се чувствал сам, самотен, изоставен, без подкрепа.

Люба Кулезич: Никога не бих допуснала, че Сашо Дончев, предприемачът, който винаги е вървял срещу течението, може да изпитва носталгия... Носталгията е ужасяващо чувство.

Сашо Дончев:  Не, то не е носталгия, по-скоро и най-често в моето поведение това е яд, това е онова, което ме зарежда да бъда недоволен с всичко и несъгласен с нещата, които се случват. Та тогава може би главната  грешка, която направихме в първите години на прехода, беше че Великото народно събрание не изпълни своята мисия. За мен Великото народно събрание трябваше да формулира в това новото общество как ще бъдат преразпределени отговорностите. За какво ще отговаря човекът, личността, какво ще постига той чрез семейството си, какво може би трябва да му създаде условия да постигне през компанията, за която работи, за да стигнем през общината и до държавата, за да определим каква е ролята на държавата в това новото общество, което ние ще изграждаме.

Люба Кулезич: Аз като журналист обаче гледам следната еволюция. По-рано, когато се заговореше за Конституция, повечето хора изпадаха в лека отегчена дрямка. Няма в разговора за Конституцията никакъв ерос, няма секс, няма скандал. Едни хора гладуваха срещу тази Конституция, никой не ги чу. Сега тази Конституция в Бусманци да отидеш ще ти говорят срещу нея. Проблемът е, че никой сега не знае как да я смени, защото старата е намислена така, че да ни върти в омагьосан кръг. Освен това да си кажа аз, защото знам какво ще кажат много хора. Един човек, който е преуспял по време на прехода, през който почти всички загубиха, сега да ми говори за права, за реституция на права, това изглежда може би парадоксално.

Сашо Дончев: Ами, не знам как изглежда. За всеки случай аз успявах и в онова време, което не харесвах. И тогава бях успешен, без да съм член на партията, както в анонса бяха изредени всички други мои липси...

Люба Кулезич: ... и без любимата Държавна сигурност.

Сашо Дончев: Да, така че сигурно в някаква степен е въпрос и на някакви други фактори. Но това, че днес става модно да се говори за промяна на Конституцията, може би не е лошо...

Люба Кулезич: Става неизбежно.

Сашо Дончев: Когато има желание на огромна част от българите да се случи нещо, то със сигурност би могло да се случи. Какъв е пътят? Вижте, онова, което спира промените, онова, което ни накара да се чувстваме неудовлетворени, аз мисля, че преди малко го казах, е това, че ние не успяхме да се освободим от тоталитарната държава, ние не успяхме да се превърнем в граждани, ние не успяхме да си реституираме правата. В България все още се счита, че държавата е тази, която има всички права и тя отчуждава и раздава права на гражданите. А това е абсурдно, това е така в тоталитарната държава. В свободното общество държавата е инструмент за постигане на общи цели. Ние с вас седим дълго и разсъждаваме какво искаме да постигнем заедно и когато решим какво искаме да постигнем заедно, решаваме какви свои права ще отчуждим и ще дадем на фикцията, защото държавата е фикция, и ще я изпълним със съдържание, за да може тя да способства по един по-ефективен начин да постигнем нашите общи желания. У нас е всичко обратно.

Люба Кулезич: Много рядко съм виждала човек, който е успял, който по всички мерки - и световни, и местни - е богат, заможен човек, да говори за свобода. Аз затова се съгласих да си говорим на ти, макар че не се познаваме много отблизо, защото това ми се вижда огромен тест - да кажеш свобода, а ти или Вие, ти го повтаряш много често. Как се постига тази свобода? Отгоре на всичко ти си бил на нож с всички правителства, което поне аз съм следила, и с правителството на Жан Виденов, и с правителството на Костов, и с Тройната коалиция.

Сашо Дончев: Може би по-правилно е, че всяко едно от тези правителства е било на нож с мен.

Люба Кулезич: Добре

Сашо Дончев: Аз сам пацифист човек.

Люба Кулезич: Добре, но така или иначе не сте под ръка хванати.

Сашо Дончев: Това е така.

Люба Кулезич: Това как си постига тогава – свободата?

Сашо Дончев: С почтеност.

Люба Кулезич: Нима?

Сашо Дончев: Да.

Люба Кулезич: Почтеност! Човек, който се занимава с газ в тази зависима от всякакви газови и други бури страна, да каже почтеност – това е огромно предизвикателство.

Сашо Дончев: Мога да го кажа във всяка една среда и пред всеки. Аз съм почтен човек. Никога не съм изневерявал на себе си и може би всички тези неща са толкова свързани. От една страна, защото съм свободен по дух, така съм закърмен, така съм отгледан, защото искам да съм добър пример за моите деца, защото искам да съм добър пример и за младите си колеги в компанията. Така че аз съм почтен човек. На този свят няма такъв, които да каже - този ми е обещал нещо и не го е изпълнил.

Люба Кулезич: Бях абсолютно впечатлена от теб, когато в шоуто на Росен Петров ти прочете отказ от една писателка, която се смята за писателка на така наречения интелектуален елит – Айн Ранд – певица на капитализма, на модерния егоизъм. И дори съм си извадила част от изреченията, които ти прочете, защото ми се ще, тогава нямаше време и ти ги прочете на края на предаването ...

Сашо Дончев: Не ми дадоха време.

Люба Кулезич: Аз сега искам да приложим тези изречения към сегашната ситуация, защото търсим път в тази ситуация. „Когато видите, че покупко-продажбите се извършват не със съгласие, а по принуда, когато видите, че за да произвеждате, ви е нужно разрешението на някой, който не произвежда нищо, когато видите, че парите отиват при онези, които търгуват не със стоки, а с влияние, когато видите, че някои хора става по-богати чрез подкупи и облагодетелстване, отколкото чрез работа и вашите закони не закрилят вас от тях, но тях от вас, когато видите корупцията да се възнаграждава, а честността да се превръща в саможертва – тогава трябва да знаете, че обществото ви е обречено.”  

Сашо Дончев: Така е.

Люба Кулезич: Важат ли тези думи днес?

Сашо Дончев: С пълна сила.

Люба Кулезич: Какво правим?

Сашо Дончев: Да ползваме пак Луис Карол. Някъде по-нататък Алиса казва: „Ами ако всичко в този свят е толкова безсмислено, защо не му придадем смисъл?”.

Люба Кулезич: Как да придадем смисъл? Ти каза, че протестите през лятото са протести срещу българския елит.

Сашо Дончев: Да, казах го. Люба, дълъг е разговорът и като че ли ние по различни причини не успяваме да га проведем. Той при всички случаи трябва да започне с това – ние как искаме да живеем заедно, ние всъщност за какво общество мечтаем? Когато ние подбираме своя кръг, ние всъщност подбираме част от нашето общество, най-вероятно по същия начин бихме искали да изглежда, да е съвместимо, да е поносимо на нашия кръг с другата част от обществото. А това не е формулирано. Културата на българския народ, тази за която аз с носталгия си спомням, беше насилствено променена.   

Люба Кулезич: Културата в смисъл манталитет, някакви традиции, някакви ценности?

Сашо Дончев: Това е култура. Начина по които живеем, начина по който правим нещата, начина по който общуваме - всичко това е култура. Културата в тесния смисъл, който е по-популярен – да пишем книги, да правим спектакли – нямам това предвид. Имам предвид начина, по който живеем. Този начин беше насилствено променен от онези хора - съпричастните, солидарните, готовите за партньорство хора - не остана следа. Почти не остана следа.

Люба Кулезич: Да, но сега наблюдаваме един много интересен процес на възраждане на някакъв порив на солидарност у едно поколение, което изглежда отвратено. Протестите всъщност започнаха от това поколение.

Сашо Дончев: Люба, виж, според мен въпреки всичко солидарността и приятелството трябва да се изграждат не на базата на омраза, а на базата на общи ценности. Не знам дали това, което се случва в момента, е точно стремежът към онова общество, за което аз говоря. Въпреки че когато се случва и когато го случват млади хора, то винаги е симпатично. Помниш за моето поколение Недялко Йорданов беше написал едно стихотворение: „Бяхме ний истински, искрени, искащи, мислещи само на глас...”.  Ето тези много приличат на нас в това отношение, но като ги гледам понякога ми става даже още по-тъжно от факта, помисли си, че всяка една революция на този свят е извършена от млади хора и нито една от тях не е успяла. Много скоро след като уж тя приключва, започваме да констатираме нейния неуспех, почваме да говорим, че тя е изяла децата си и така нататък. Всички тези тъжни неща, защо? Защото обикновено младите интуитивно, от природата дадено знаят какво искат, знаят за какво да мечтаят. Нали те го чувстват с организма си повече отколкото с разума си. Но за съжаление, без това да се приема по някакъв негативен начин, те най-често не знаят как се стига до това.

Люба Кулезич: Добре. Ние сега ...

Сашо Дончев: И само едно изречение, ако ми позволиш. И точно защото не знаят попадат много бързо в капана на статуквото.

Люба Кулезич: Ха, ха, сега ще си говорим за капана. За капана, до който евентуално са довели сегашните протести, сегашният порив към революция. Но първо рекламите и след това да говорим за възможните изходи от ситуацията.

Сашо Дончев: Добре.

Реклами.

Люба Кулезич: Разговор със Сашо Дончев, предприемач и мислител, според мен. Намираме се в типична революционна ситуация, според някои. Управляващите не желаят по старому, обратно - управляваните не желаят по старому, а управляващите не умеят по новому. Какво се прави? Протестите стихват, правителството укрепва, подиграва се очевидно с протестиращите, с тяхното неумение да формулират лидер.

Сашо Дончев: Люба, не ми се сърди, но ето и ти, като говорим за някакви обществени процеси, си позволи да цитираш Ленин. Това е неговото учение за революцията.

Люба Кулезич: Той е цитирал други преди себе си.

Сашо Дончев: Да, добре. Та в този контекст аз ще продължа да упорствам, че ние сме сбъркали пътя. И по този път няма правилни решения, нито едно. Никога оттук нататък няма да се случи нищо добро, нещата ще се случват все по-лошо.

Люба Кулезич: Така ли смяташ?

Сашо Дончев: Така смятам категорично.

Люба Кулезич: По този въпрос?

Сашо Дончев: Пътят е тотално сбъркан, това не е пътят на българина. Това не е пътят на свободния човек. И ние по този път нямаме аргументи. По този път имат аргументи онези, които са различни от нас. Тези, които ние не харесваме, така че ние сме длъжни да се върнем обратно.

Знаеш ли, не случайно си спомних за Ленин, защото за съжаление тогава, 91-ва година, ние имахме нужда повече от културни антрополози, социални антрополози ги наричат днес. Хора, които знаят как изглеждат другите общества, другите култури, за да видим ние какво имаме като потенциал, за да постигнем живота по друг начин.

Люба Кулезич: Добре, как виждаш в най-близко бъдеще перспективата ни? Какво ще се случи?

Сашо Дончев: Аз не мога да гадая кога и какво ще се случи. Знам само, че ще дойде момент, когато не 20, не 200 или 2000, а 200 000, а може би и милион ще излязат на улицата и ние ще бъдем принудени, те ще бъдат принудени – тези, които упорстват, тези, които очевидно нямат нужда да се съобразяват с нас, да съотнасят с нас.

Люба Кулезич: Ама българинът обикновено излиза на улицата, когато здраво му бръкнеш в джоба.

Сашо Дончев: Това ще се случи. Вижте, има две неща, даже едно нещо, което трябва да се помни – че преди да се раздадат парите, те трябва да се заработят. Ние не работим.

Люба Кулезич: Това е послание към сегашното правителство.

Сашо Дончев: Това е послание към всички нас, към българите. Има нещо много странно в нашия език. Мен истински ме притеснява факта, че труд е корен на трудно. Да не влизам в тези теории. Почвам да търся обяснение, има и такава формулировка – съзидателен труд... Очевидно трудът на свободния човек е съзидание, очевидно трудът на несвободния човек е труден. Ние трябва да се стремим към това. Странно е, когато ми говорят: ама те нямат право на политически искания. Извинявайте, ама политиката означава съчетание на много интереси. Преди всичко гражданинът има право на политически искания, а не политиците. Политиците са инструмент за изпълнение на волята на гражданите. В този смисъл, ние трябва да поискаме да реализираме себе си, да бъдем свободни.

Едно от определенията за свободен човек е това: човекът, който на базата на своите качества в общуването с природата създава стойности и може да се разпорежда с тях. Те спомена за капитализма. Виж, това всичко са етикети. Ние общуваме с понятия и най-често не се разбираме, защото всеки има свое съдържание вътре в това понятие.

Люба Кулезич: Ти казваш нещо важно – непременно ще излезем 200 000 на улицата...

Сашо Дончев: Да, това ще се случи.

Люба Кулезич: ...защото непременно ще ни бръкнат в джоба. Така казваш.

Сашо Дончев: Джобът, но не в буквалния смисъл, защото има по-важни неща от джоба. Ние скоро ще останем без перспектива. Доколко може да изтърпи нацията ни емиграцията?

Люба Кулезич: Доколко?

Сашо Дончев: Ами не знам. Защо бягат? От какво бягат?

Люба Кулезич: От какво бягат?

Сашо Дончев: И какви са тези лозунги: „дайте”? Много просто, Тодор Живков имаше практики – въведете ги. Затваряйте границите и сте ни задържали всички тук. Та и аз самият, ако не бях на 60 години, нямаше да стоя тук. Какво да правиш в това общество?

Люба Кулезич: Наистина ли го говориш това?

Сашо Дончев: Абсолютно искрено.

Люба Кулезич: Човек, който досега е твърдял, че въпреки всичко е успявал да наложи своя модел на поведение.

Сашо Дончев: Може би вече съм поуморен, 60-годишните се уморяват рано или късно.

Люба Кулезич: Да, но... доказателства, даже специално съм си го отделила, за да те попитам. В едно интервю казваш: „Ние създадохме компания (за Овергаз става дума, така плютата, така ругана Овергаз), която да създаде условия за развитие на ново качество българи”. В тия националистически времена това ми звучи доста арийски. Казваш, че толкова много неща би могъл да разкажеш някой ден за Овергаз. Няма йерархична структура, казваш ти, в компанията. Няма понятие директор, няма понятие началник-отдел, всички са клиенти и доставчици един на друг. Това ли е моделът, по който бихме могли някак си да се придвижим напред?

Сашо Дончев: Ето това, което прочете сега и което съм го казвал, и много още в тоя контекст мога да кажа, е онова културно различие, за което аз непрекъснато говоря.

Люба Кулезич: Какъв тип хора създаваш ти в своята компания?

Сашо Дончев: Аз не ги създавам.

Люба Кулезич: Ново качество българи?

Сашо Дончев: Етимологията на думата „компания” е от две латински думи – кум и панис. И това означава хора, с които деля хляба. Ние, понеже по марксистко-ленински оценяваме пазарната икономика и свободното предприемачество, ние смятаме и вече залепихме етикетите, че компаниите са нещо лошо. А компанията е нещо, което е дошло в индустриалната епоха да замени в много голяма степен отговорностите на семейството.

Люба Кулезич: Това ли правиш ти?

Сашо Дончев: Да. Аз искам, аз се старая да го постигна. Не знам дали съм го постигнал. Но помисли, дай ми възможност да кажа нещо. До индустриалната епоха икономиката е била в семейството. Тя е била на нивата, в работилницата, в дюкяна. Детето още с прохождането почва да участва в тоя живот. То търчи след баба, мама, помага нещо. По-важното – то става част от обществото. То започва да поема отговорности и да изпълнява отговорности. То почва да изгражда своята ценностна система. И ако искаш една дума, аз ти казвам, че онова, което оправя света и което може да помогне на България, е свободния труд, съзидателния труд.

Люба Кулезич: Това ли правите вие във вашата компания?

Сашо Дончев: Да, това се опитвам да правя.

Люба Кулезич: Кажи ми, разбира се това е банален въпрос, аз ти обещах, че само от приличие най-накрая ще ти задам въпрос за енергетика, въпреки че въпросът опира до кокала вече с тези реактори, които ще нацъфтят в окръзите покрай нас. Но повечето хора ще кажат: лесно му е на Сашо Дончев. Той е господарят на газа, един от господарите на газа. Лесно му е с печалбите да ми говори за оазиси, за фирми, за мисии. Каква е ползата за всички останали или това е самотно занимание, самотна мисия.

Сашо Дончев: Ами не знам как да го разкажа на другите, но общо взето то някак си става в ежедневното общуване с колегите в компанията. Струва ми се, че успявам да го предам, но в няколко изречения. Аз пак ще повторя това – човек не трябва да прави компромиси със собствената си ценностна система. И ако тя е тази, която ти помага да живееш с гордо вдигната глава, всичко друго не е важно, всичко друго е преодолимо. Всички тези неща... той някой ще каже колко ми е лесно... Този, който счита, че ми е лесно, да се опита да живее моя живот, казано накратко.

Люба Кулезич: Затова ли правиш училище? „Българско школо”?

Сашо Дончев: Правя училище, защото училището е мястото, където се създават хора.

Люба Кулезич: Скъпо ли ти струва това училище?

Сашо Дончев: Аз инвестирах 21 милиона лева в него.

Люба Кулезич: 21 милиона лева през годините?

Сашо Дончев: Взех 7 милиона лева креди, който изплащам, но другото са мои лични и на семейството ми пари. Защо? За образованието е друга тема, но при всички случай някой ден може да си поговорим и по нея. Вярвам, че преходът, който трябва да извървим, е културен. Той не е икономически. Икономиката е следствие на начина, по който живеем. То не може да се случи обратното. Въпреки че обратното също може да помага. Добрите практики в бизнеса, които могат по един или друг начин да дойдат в България могат да помогнат в промяната на културата. Друг е въпросът дали екстериорът помага на добрите практики да се адаптират.

Люба Кулезич: Или?

Сашо Дончев: Или обратното.

Люба Кулезич: Ти подготвяш нещо като малки месии в това училище, които да носят тази мисия.

Сашо Дончев: Аз нищо не подготвям, подготвят го учителите. Децата са страхотни. Отиди, виж някой ден, поговори си с тях.

Люба Кулезич: Чувала съм, да.

Сашо Дончев: Наскоро един много известен човек, не съм го питал дали да му споделям името, се разплака в третата класна стая като влезе и започна да разговаря с децата. Толкова са готини.

Люба Кулезич: Чувала съм това. Много искам да го видя. Чувала съм обаче, че има цедка за тези деца. Говорим за някакви арийски мерки може би. Например деца на криминални елементи – никога. Как ги проучваш? Детето на наркотрафиканта Таки не е било допуснато, се пише.

Сашо Дончев: И същевременно на Поли Пантев е там.

Люба Кулезич: А на Поли Пантев е вътре?

Сашо Дончев: Не, няма такава дискриминация. Боже, това е комунистическо. Децата не могат да отговарят за родителите си.

Люба Кулезич: Ох, слава Богу, че го чувам. Просто ти цитирам слухове.

Сашо Дончев: Това изобщо не е вярно. Има тестове. Когато ние сме отговорни към всички онези, които искат да живеят в конкурентна среда, те не го искат, но имат нуждата, за да се развиват имат нуждата техните съученици да са с необходимите интелектуални качества, възможности. Ние няма как да го допуснем това, заради децата, не заради нас.

Люба Кулезич: Разбирам това, но все пак да те питам, защото ми е важен критерият. Така, както ти беше казал в някакво интервю преди време, при Сашо Диков струва ми се, добра забележка беше, беше към Бойко, че властта не се взема от улицата. А по-рано помня, че ти не се изказваше зле за него. Къде е дефицитът на тези хора?

Сашо Дончев: Първо, ние, как да кажа, не си развалихме веднага отношенията. Когато отидох да го видя за пръв път в кабинета му, му занесох една книжка. Тя е писана преди 160 години.

Люба Кулезич: Книжката коя беше?

Сашо Дончев: Книжката беше на Фредерик Бастиа, това бяха четири есета...

Люба Кулезич: Да, чела съм.

Сашо Дончев: ...от които „Държавата” и „Законът” трябваше задължително да бъдат прочетени от всеки, които иска да упражнява държавна власт.

Люба Кулезич: Ти мислиш, че той не е прочел?

Сашо Дончев: Не знам дали я е прочел. За всеки случай той успешно имитира Тодор Живков през целия си мандат. Нека не ми се сърди, аз не изпитвам лоши чувства към него.

Люба Кулезич: Да, да, то личи. Но въпросът е сега в опозиция кого да имитира? Не може да имитира Тодор Живков.

Сашо Дончев: Сега в опозиция не знам кого имитира даже. Аз не съм толкова....

Люба Кулезич: Кого да вземе за пример, защото няма друг вариант?

Сашо Дончев: Надявам се нито той очаква от мен да го съветвам, нито аз имам ангажимент, личен, някакъв, да бъде себе си и да прави това, което прави, което смята, че е успешно. А иначе ние, по-скоро бих се обърнал към другите, които гласуват, ние не трябва да правим компромиси. Стига сме ги правили тези компромиси. Ние не бива да гласуваме с омраза. По-добре, ако ще е същият този избирателен кодекс, да гласуват 10-15-20%, за да имаме основание да казваме – вашата власт е нелегитимна, уважаеми господа, защото за вас са гласували само 15% от обществото. А другите нямат шанс с тоя кодекс.

Мое категорично убеждение, нека кажа, защото не знам колко време имаме, е, че когато говорим за промяна в Конституцията, аз каза, че трябва да формулираме ролите и респективно отговорностите на всеки един в обществото. И тогава ние ще видим, че държавата не е в центъра. Люба, до ден днешен слушам глупости от рода „ние работим за държавността, ние работим за държавата”. Това са абсурди, това са тези от тоталитарно мислене. Във всяко едно общество най-главният субект е човека. Държавата е инструмент и това трябва да се разбере.

Люба Кулезич: Значи това е един от тестовете.

Сашо Дончев: И изведнъж някой казва – ние градим държавността. Каква държавност? Не можем да подменяме инструментите, то ни служи, за да живеем добре, а не ние, за да цъфти и връзва тя.

Люба Кулезич: Понеже малко време ни остава, а разговорът е много голям, това е само едно начало.

Сашо Дончев: Да, за съжаление темата е много голяма.

Люба Кулезич: Но все пак ти си специалист по енергетика. Енергетиката е свързана с нашия живот...

Сашо Дончев: Позволи преди енергетиката да ти кажа още нещо по предната теза. В Декларацията за независимостта е казано – човек има право на свобода,  щастие и частна собственост и за да реализира тези основни свои права, той създава управление. Тук е казано, че governments е инструмент за реализиране на нашите права. А няколко години по-късно в спора дали да притежават американците оръжие, знаеш ли кой аргумент е надделял? Надделял е аргументът, че ако те тръгнат да си свалят правителството, правителството ще бъде въоръжено и те също трябва да са въоръжени.

Люба Кулезич: Това е справедливост.

Сашо Дончев: Справедливо е. А ти представяш ли си, че в България все още се говори, че някой иска да сваля законно избраната власт. Ами защо да не иска?

Люба Кулезич: Ама и сега се говори.

Сашо Дончев: Ама защо да не иска?

Люба Кулезич: Сега го говори един модерен уж човек.

Сашо Дончев: Всеки свободен човек има право да ти каже, че не те харесва, ако държиш да чуеш неговото мнение. Ако не държиш да чуеш неговото мнение, какво ти пука, че не те харесва.

Люба Кулезич: Добре, какво мнение трябва да имаме все пак, ама като граждани, за тези проекти – да се възобнови АЕЦ „Белене”, да се построи още един реактор. Кажи ми, ти си човек, който проектира икономическата сметка.

Сашо Дончев: Виж, Люба, това е продължение на целия ни разговор всъщност, нищо, че е специфична тема енергетиката. Да вземем страната, която мисля, че и червени, и сини, и зелени, и всякакви казват, че има демокрация, че има пазарна икономика. В Америка няма нито един лев държавна инвестиция в енергетиката.

Люба Кулезич: У нас Америка не е добър пример.

Сашо Дончев: Ами добре, да вземем тогава Япония. Пак се връщаме в началото – да кажем кое е добрият ни пример, за да има разговор и да преценяваме кое е добро и дали този път действително е толкова правилен, колкото изглежда. Ако това е чист от гледна точка на икономиката обоснован проект, ако зад този проект стоят частни инвеститори, ако тези частни инвеститори могат сами да гарантират...

Люба Кулезич: Без държавата.

Сашо Дончев: Разбира се, или със застрахователна компания могат да гарантират евентуалните технологични рискове, защо да го няма. Той рискът е техен. Дали ще произвеждаме седем пъти повече ток, отколкото потребяваме, или седемдесет пъти – не е проблем на гражданина.

Люба Кулезич: Значи ние трябва да внимаваме ролята на държавата каква ще бъде в тези проекти.

Сашо Дончев: Държавата няма роля в икономиката. Искаш ли един хубав пример, тая сутрин ми дойде на ум.

Люба Кулезич: Да.

Сашо Дончев: Ето – докато имаше държава в спорта, ние имахме ЦСКА и „Левски”. Днес няма държава във футбола – имаме „Лудогорец”, имаме „Литекс”, имаме „Ботев Пловдив”. Ето ти един пример. Държавата изкривява нещата. Представяш ли си, не знам дали си гледала в махалата, като играем футбол, този, дето може да бие останалите, той нарушава редовно правилата. Той не ги спазва, той счита, че е над тях. Не правя тук никакви алюзии за известни футболисти. Та мисълта ми е – ето това е държавата в икономиката, тя нарушава всеки ден правилата, тя не може да бъде един от играчите. За нея правилата не важат, тя си пише правила. Тя пренебрегва правата на останалите, задрасква ги.

Люба Кулезич: Тоест?

Сашо Дончев: Вън държавата от икономиката. Вън, тя няма там място.

Люба Кулезич: Това трябва да се търси като път, смяташ ти.

Сашо Дончев: Когато 89-та година, на много километри от тук, слушах митинга пред „Александър Невски” и зазвуча „Мила Родино” и аз се разплаках, аз си мислех, че хващаме по тоя път. Затова на мен ми е болно, защото се оказа, че ние сме хванали по друг път. Тоя, другия път, не е нашият, той няма да направи никой щастлив. Тарикатите, временно, и това което открадват... Защо мислиш няма благотворителност, ама такава искрена? Ами защото те не могат дори в това да използват откраднатите пари. Разбираш ли, те са нещастници. Те не могат нито да си купят Бентли, нито да бъдат благотворители от първо лице, единствено число, защото няма как да обяснят откъде ги имат.

Люба Кулезич: Сашо Дончев – предприемач – вън държавата от икономиката и по това ще разберем кой ни мисли доброто. Този разговор за пътя пред нас продължава с други хора в предстоящите ни предавания, а сега продължаваме самото предаване.