Дата: 31.01.2005

Източник: www.bia-bg.com

Прочетено: 2369

31.01.2005 г.

15 години след началото на т.нар. преход и в контекста на предстоящите парламентарни избори, е редно да се направи неангажираща оценка на политическото, социалното и икономическото развитие на страната ни, да се дефинират проблемите и предизвикателствата, и да се потърсят решенията.

Спорни са вижданията дали преходът е свършил или не, но не това е същественото. По-важно е да преценим дали през тези години не създадохме една объркана, в известен смисъл, демокрация и дали не създадохме, освен пазарна, в не малки размери и безпризорна икономика. Във всички случаи, обаче, развитието на обществото ни носи духа на оптимизма, макар и част от по-нататъшните ми разсъждения да водят към някои нерадостни мисли.

Твърди се, че в България съществуват достатъчно - и като количество, и като качество (?) партии, покриващи целия политически спектър – ляво, център, дясно. Убеден съм, обаче, че никоя от десните политически сили не е свързана с капитала, както и никоя от левите не е свързана с труда. Тази неопределеност в голяма степен се дължи на факта, че през последните години партиите рязко се откъснаха от реалното развитие на икономиката, превърнаха се в самозадоволяващи се структури, които не защитават интересите нито на капитала, нито на труда, а собствените си групови и лични интереси. Това доведе до пълната липса на иновативност в техните платформи и действия – нито една от политическите сили не успява да излезе с нови решения и нови виждания, които да отразяват специфичната й ориентация – в десния или в левия политически спектър.

За голямо съжаление, подобно развитие на партийната система води до деформации в управлението. Възможността за неочаквана промяна в политическото пространство пролича отчетливо по време на последните местни избори, когато избирателите дадоха своя глас не само за партийни кандидати, но и за хора извън партийните структури, доказали своите професионални и лични качества. Оказа се, че партийният модел е в стадий на напреднала ерозия на регионално равнище и бих прогнозирал, че подобно развитие предстои и на национално.

Модернизацията на политическата система е изключително наложителна, за да могат партиите адекватно да следват развитието на обществото и икономиката. За съжаление, дори новите политически креации, като плахи опити за модернизиране на съществуващата партийна система, съзнателно или не, биват въвлечени в капана на партийното откъсване от икономиката.

Свидетели сме на едно конвергиране в програмите на партиите, а често в тях е налице отстъпление от пазарните принципи и дефицит на експертни виждания. Лутането на партиите в търсене на тяхната политическа идентичност стигат до някои крайности. Например, определят се като приоритети или ускореният икономически растеж, или същественото повишаване на доходите. Задачата за растежа и задачата за доходите трябва да се разглежда в тяхното единство. За радост, в България, следвайки световните политически процеси, в последните години вече трудно може да се говори за конфликт между труда и капитала. Много от хората показаха доверие към своите работодатели и виждат личния си просперитет в унисон с просперитета на предприятията, в които работят.

Шест са основните предизвикателства пред българската държава – присъединяването на страната ни към ЕС, глобализацията, застаряващото население, волунтаризацията на обществото, криминогенната среда и регионалната дебалансираност. Някои от тези проблеми стоят в обсега на внимание на партиите, но други като че ли целево се пропускат и не намират място в политическите платформи.

Ще се опитам да дешифрирам всеки един от тези проблеми.

Присъединяването към ЕС поставя тежки изисквания пред българската икономика. Трябва да отдадем заслуженото уважение на политиците, които положиха доста усилия по пътя на хармонизация на законодателството. Паралелно с това, обаче, немалка част от политическите договорености бяха постигнати в среда на откъснатост от реалната икономика и това е предпоставка за предизвикване на сериозни проблеми пред българската индустрия в близките години.

Не е тайна, че пред определени сектори от икономиката стоят тежки задачи във връзка със спазването на екологичните изисквания, въвеждането на безопасни и здравословни условия на труд, сертификацията на производствата и продуктите.

Не малки са и предизвикателствата, свързани с някои намалени приходи, които ще имаме вследствие отпадането на митническите плащания и плащанията към ЕС, засилената мобилност на трудовия ресурс и слабата конкурентоспособност на българската икономика.

Страната ни не се подготвя за ценовия шок, който ни очаква с присъединяването на България към ЕС през 2007 г. Сега средните цени на стоки и услуги са само 33% от съответните в Европа.

Липсват прогнози и решения за предстоящото затваряне на определени производства, вследствие налагането на квоти или навлизането на западни компании и т.н. Проблемите са изключително сериозни и те вещаят съответните икономически и социални последствия, за чието преодоляване е необходимо да се мисли отсега.

Когато говорим за конкурентоспособност на икономиката ни, трябва да отчетем факта, че огромната част от българския износ (а той е еманацията на конкурентоспособността) са продукти с ниска добавена стойност, трудоемки производства, суровини и материали и само около 2 процента са високотехнологични продукти и услуги. С подобна структура на износа, респективно - на икономиката, трудно можем да намерим достойно място в ЕС. За съжаление, в това отношение не се полагат нужните усилия и липсва обвързаност, както с иновационната стратегия на страната, така и с подготовката на кадрите. Например, 26 процента от българския износ се формира от конфекционната промишленост, която 90 на сто работи на ишлеме с много ниска добавена стойност. На този етап, когато говорим за иновации и за "икономика на знанието", никой не казва каква ще бъде икономиката на знанието в този отрасъл, по какъв начин да откъснем този отрасъл от ишлемето, което е крайно рисков механизъм, и как да се повиши добавената стойност на продукцията.

Така че, бъдещата политика за повишаване на конкурентоспособността на българската индустрия трябва да се основава на един внимателен прочит на износната листа на страната ни.

В контекста на евроинтеграцията, сериозно предизвикателство пред българската икономика, е и очакваната мобилност на трудовия ресурс. По експертни данни към момента около 700 000 души са емигрирали от страната, а с присъединяването към ЕС тази цифра неминуемо ще нарасне. Всъщност, българските емигранти вече се превръщат в сектор на икономиката - със средствата, които превеждат, и със сериозния потенциал, който носят за бъдещото развитие на икономиката, като инвестиционен потенциал, като хора с нова технологична и бизнес култура. За съжаление, държавата се е самоотстранила от управлението на този процес. Нещо повече, тя дори не го наблюдава – не е известно каква е структурата или динамиката на българската емиграция (нито по брой, нито по възраст, нито по квалификация, нито по разпространение по света, нито по етнически характер).

Следващото предизвикателство е глобализацията. Вече сме свидетели на нарастващата конкурентоспособност на Китай и Индия, които като членки на Световната търговска организация ще представляват сериозна заплаха за конкурентоспособността на българската икономика - особено в сектори като конфекцията или в трудоемките отрасли, в които все още България има конкурентни предимства, поради ниското заплащане на труда.

Вторият аспект на  глобализацията - икономическото ни обвързване с ЕС, макар да звучи почти еретично в настоящия момент, е рисков фактор пред развитието на българската икономика. Анализите на глобалното икономическо развитие показват, че ЕС не е най-добре развиващата се икономическа система. В този контекст, вероятно е добре да си припомним, че силната привързаност със СИВ-овския пазар донесе сериозни вреди на българската икономика. Членството в ЕС е наистина голямо постижение и радост, но в икономиката не трябва непременно да търсим силно обвързване, а по-скоро е необходима определена диверсификация, която да ни даде възможности за лавиране, съобразно световните икономически тенденции.

Третият аспект на глобализацията е сериозната мобилност в образователните и трудовите пазари. Голяма част от българските студенти вече се образоват в чужбина и не малка част от тях се реализират на световните трудови пазари. Свидетели сме и на засилваща се конкуренция между образователните системи на България и развитите страни, преди всичко в сферата на висшето образование. Това налага сериозно реформиране и модернизиране на българската образователна система, въвеждането на рейтинг на учебните заведения и на пазарни механизми за финансиране, преориентирането на програмите им към съвременните нужди на трудовия пазар.

Третото сериозно предизвикателство пред икономиката ни е застаряващото население на страната и всички проблеми, които възникват в пенсионното дело и здравеопазването. Сегашните модели (пенсионният и на здравеопазването) са антипазарни - няма никаква пряка корелация между постъпилите социални плащания и размера на пенсиите, както и между постъпилите здравни плащания и качеството на здравеопазването. А при всички случаи, със застаряването на населението, предстои нов натиск върху тези системи, което е изпитание за цялостното ни обществено развитие.

Демографският проблем има и пряка връзка с образователната структура на населението, тъй като новите технологии изискват ново знание, ново образование, нови умения, а ние ще имаме все повече хора със старо образование, макар и с опит. Очакванията са до 2010 година да бъдат сменени 80 процента от технологиите, а само 20 на сто от човешкия ни ресурс ще има ново образование, при това - една част от него ще емигрира.

Не може да се говори за модерно образование при едни от най-високите минимални цени на мобилната телефония и интернет услугите в Европа, явление вследствие закъснялата приватизация на отрасъла и запазването на монопола. За бизнеса и населението не е важно дали комуникационните монополисти са приватизирани за 200 или 500 млн. евро, а кога и на какви цени ще се доставят комуникационните услуги.

Следващото предизвикателство е криминогенната среда. Безспорно е, че през последните години има комфорт за бизнеса (той не е притискан от държавата), но определено има и комфорт за престъпността. И независимо от някои успехи в борбата срещу престъпността (най-вече по отношение на наркотрафика), силно е развитието на, бих я нарекъл, масовата престъпност. Почти няма неразбит апартамент или вила, почти няма неизсечена гора или неограбена нива! Населението е загубило доверие в институциите и рядко сигнализира полицията за едно или друго "дребно" престъпление. Тази масова престъпност е инкубатор на кадри за организираната престъпност. Лошото е, че вече започнахме освен компютърни специалисти, например, да изнасяме и престъпност.

Част от тази масова престъпност е и разрастващият се волунтаризъм, който е петото сериозно предизвикателство пред страната ни. Масово явление е неплащането на данъци, осигуровки, глоби, електричество, вода, транспортни и други услуги; не се спазват трудовата и производствената дисциплина; движението по пътищата е хаотично; страната е тотално замърсена от всякакви отпадъци, афиши, препълнени контейнери, неприветливи градинки, спирки, гранични пунктове, неофициални сметища; не се посещават изобщо или редовно учебните занятия във всички нива на образователната система; не се заемат свободни работни места, а се предпочитат социални помощи и/или спорадичната заетост в безпризорната икономика. Не може в една модерна държава само 10 на сто от глобите да бъдат събирани, не може само 2 млн. души да плащат осигуровки и да издържат цялата здравна и пенсионна система!

Подигравка за обществото е, че част от тази прослойка хора – рицари на волунтаризма, притежават мобилни телефони и други символи на благополучието, или организират тридневни тържества по повод сватби, рождения и т.н. Същите са и немалки консуматори на акцизни стоки.

За съжаление, държавата е само наблюдател и, естествено, този волунтаризъм не затихва, а расте и заплашва да избухне с всички социални, икономически и обществени последици от това. А това показва деморализация на обществото и  липса на държавност.

Най-тревожното е, че партийният елит и, оттам – държавата, като че ли не забелязват и не противодействат на тези прояви на нихилизъм.  Нещо повече, в известен смисъл се насърчава подобно поведение. Като се започне от депутатите, които не ходят на работа, симулират дейност чрез гласуването с чужди карти или си купуват цигари без бандероли.

Необходимо е да се прецени каква е образователната и етническата структура на хората, които нарушават обществените правила, каква е възпитателната роля на държавата и, не на последно място - каква е ролята на медиите.

Корупцията е част от криминогенната среда и волунтаризма. Тя пронизва обществото, без да пропуска нито един сектор на общественото и държавно обслужване – образование, здравеопазване, административни услуги, обществени поръчки и др. В общественото пространство достатъчно се дискутира този проблем - за неговото проникване от нивото на обикновените полицаи, лекари, учители, държавни служители, заети в правораздавателната система, митничари, за да се стигне до обвинения в корупция между представители на политическия елит на местно и национално равнище. Това ми дава основание да не подлагам този проблем на дискусия.

Шестото предизвикателство е регионалната дебалансираност. На практика в страната в момента добре се развиват само София, Пловдив, Варна и Бургас.

Първата предпоставка за регионалната дебалансираност е откъсването на населението от един такъв сериозен капитал, какъвто е земята.

Друга предпоставка е слабо развитата инфраструктура. Въпреки твърденията, че е добре България да експлоатира своето геостратегическо положение, фактически ни липсва основният инструмент за подобна експлоатация – качествената инфраструктура. 15 години политическите партии не можаха да решат проблема с ключовите транспортни артерии, пресичащи страната.

В контекста на регионалната дебалансираност трябва да се спомене и проблемът с етническата структура в някои региони, което налага различна битова и производствена култура.

Какви може да са част от решенията?

І. За преодоляване на политическото статукво:

o       Преди всичко, време е партийният елит да се доближи в определена степен до икономическия. В ръцете на този парламент е да бъде премахната политизацията на управлението на регионално равнище. Необходимо е да се въведат механизми в избирателния ни закон, гарантиращи факторът за избор на определени кандидати да бъде тяхната компетентност, а не политическата им лоялност. Силно тревожна е практиката при формирането на партийните листи да се търсят избираеми места за ръководителите на местните партийни структури, без да се отчита тяхната компетентност – икономическа, правна или друга.

o       Второ, драстично трябва да бъде намален броят на общинските съветници в страната от около 5300 души на 1000 души. Не може един Ню Йорк да се управлява от 11 души съвет, а София – от 61! Още повече, примерът в София е показателен за това, че партийните избраници се занимават предимно със защита на груповите и личните си интереси. Партийният подход в управлението на общините е тотално провален. Мажоритарният избор трябва да се въведе категорично при местните избори.

o       Едно от решенията е и медиите, и политическите сили да призоват цялото население да гласува.

o       Да се търсят конституционни възможности за намаляване броя на народните представители от 240 на 100 и за премахване института на Великото народно събрание - този политически динозавър, съществуващ единствено в България и Монголия, е пречка пред модернизацията на нашата правна система.

ІІ. За повишаване ефективността на икономиката.

България разполага само с два инструмента за управление на икономиката - при въвеждането на валутния борд тя загуби възможност да води парична политика, затова единствените инструменти са бюджетната и данъчната политика.

Напоследък се наблюдава едно разширение на държавното присъствие в икономиката - държавата започва да става хиперактивна да формира нови държавни дружества, да заобикаля законите за валутния борд и за обществените поръчки, да преразпределя бюджетен излишък. Трябва да се охлади подобна активност и в програмите на политическите сили за следващите избори трябва да се предвиди ежегодно намаляване с определен процент на преразпределителната роля на бюджета, така че в края на 4-годишния мандат на следващия парламент да имаме не повече от 30 процента преразпределение чрез бюджета. Това ще даде възможност и за намаляване на администрацията, в която в момента са заети 112 000 души и техният брой расте всяка година.

o       Една от най-важните стъпки за преодоляване на съществуващите проблеми в икономическата сфера, гарантирането на по-бърз растеж, повишаване на доходите, и извеждането на сивата икономика на светло е радикално намаляване на данъчното и осигурителното бреме в страната.

България е една от страните с най-високо данъчно и социално облагане, така че намаляването на преразпределителната роля на държавата ще позволи да се намалят и данъците, и осигуровките.

Значителното намаляване на социалните плащания ще доведе до разширяване на данъчната основа, а това означава допълнителни бюджетни приходи.

Политиците често пропускат факта, че България е на второ място сред новоприетите в ЕС държави и кандидатките за членство по ниво на социалните плащания, а това на практика подхранва развитието на неформалния, безпризорния сив сектор в икономиката. Докато социалните плащания не бъдат сведени до приличния размер, равен на корпоративното подоходно облагане – 15 процента, сивият сектор няма да излезе на светло и няма да допринася открито за развитието на българската икономика.

БСК неведнъж е предлагала драстичното намаление на социалните плащания от 37 на 15 процента, като освободеният финансов ресурс от това намаление се разпредели между работодателите (7 на сто допълнителни оборотни средства) и работещите (14 на сто увеличение на заплатите) при обвързан бюджет на НОИ от други постъпления. Подобно радикално решение ще доведе до увеличаване на заетостта и потреблението, извеждане на сивия сектор на светло, увеличаване на приходите от мита и акцизи и рязко увеличаване на данъчния приход от нарастване на оборота.

За допълване на социалните фондове може да се предвидят и някои нестандартни решения - например, 3 процента от ДДС да отиват директно във фонда на НОИ. Задължителното социално осигуряване е данък и, следователно – държавата, която е изхарчила социалните "спестявания" на населението, трябва да поеме своята отговорност, като пренасочи други данъчни постъпления за попълване на дефицита.

o       Следващото правителство трябва да въведе задължителна регистрация по ДДС на всички икономически агенти, независимо от техния оборот. В момента източването на ДДС е достигнало застрашителни размери – по експертни данни, около 1 млрд. лв. Отчитаната висока събираемост на ДДС е положително явление, но не трябва да си затваряме очите, че това е следствие, преди всичко, от "наказването" на коректните данъкоплатци, последни по веригата "доставчик-получател". Засега нито данъчната администрация, нито икономическата полиция преследват обявените за некоректни по веригата икономически агенти. Подобна несправедливост разколебава доверието на бизнеса към данъчната система.

o       По-смело трябва да се отива към приватизация на редица дейности и услуги, неефективно провеждани, монопол на държавата, задържащи предприемачеството, свободната инициатива и, оттам – икономическото развитие. Не мога да си обясня упорството на политическия елит да не възприема успешните уроци, какъвто е урокът от приватизацията на нотариалните услуги.
          - Общественият натиск за приватизация на изпълнителното производство трябва да
            принуди политическите сили да гласуват още в този Парламент въвеждането на 
            частните съдия-изпълнители. Задълженията на предприятията от нефинансовия
            сектор надхвърлят вече 50 млрд.лв., което при неефективната работа на
            изпълнителното производство поставя икономиката ни в рискова ситуация;
          - Приложението на приватизацията трябва да се задълбочи и да се разпростре върху 
              насрещните проверки на ДДС
, като се предоставят съответни права на 
            лицензираните експерт-счетоводители. Данъчната администрация да се освободи
            за контрол по цялостния процес по ДДС;
          - За приватизация може да се мисли и при фирмената регистрация – една от 
            най-мудните в Европейския съюз;
          - За да се откъснем от желето на бюрокрацията, на частния сектор трябва да се
            предостави и задачата за изграждане на имотния регистър и кадастъра,
            които се бавят с години.

o       Решително да се променят методиките за определяне на таксите и цените на монополните доставчици, с цел същите да бъдат стимулирани да снижават разходите и да повишават качеството на услугите си.

o       Деформацията при обществените поръчки, включително при държавни и общински възложители, могат да се минимизират, като се забрани предоставянето им на свързани с възложителя лица.

o       Категорично трябва да се отиде към ограничаване на публичните инвестиции.
        - При формирането на бюджетите след 2005 г. да се предвиждат целеви средства по 
          ко-финансиране на публично-частните партньорства, като неразделна част от
          публичната инвестиционна програма;
        - Да се ликвидира практиката по формиране на дружества – държавна собственост,
          със средства от бюджета или отклонени такси и глоби.

o       Пред държавата и обществото седи нелеката задача за усвояване на средствата от структурните фондове и Кохезионния фонд на ЕС, към които вече отправя поглед от различни ъгли и политическият елит. Усвояването на тези средства е предизвикателство, но предизвикателство е и тези средства да се усвоят при пълна прозрачност и оптимална ефективност за обществото.