Дата: 02.09.2016

Източник: БСК

Прочетено: 693

С развитието на демографската криза проблемът „финансиране на пенсионната система“ се превръща бавно, но неумолимо в ключов фактор на бюджетните и финансови баланси на българската икономика. Вследствие на неясната и размита политика в тази сфера, България се е превърнала в социално деформиран анклав в семейството на пазарно ориентираните европейски икономики.

Политическите елити непрекъснато генерират нормативни недомислици, с което увеличават условията за корупция, стимулират развитието на сивия сектор, усложняват оперативното управление на системата и т. н., и т. н. Законодателите се опитват да санират болната система с „иновативни“ решения, които по-скоро укрепват границите на социално-осигурителния анклав България. Те се самозаблуждават, че намират решения, но се случва тъкмо обратното – проблемите никнат и растат като гъби, именно в резултат на нормативните нововъведения.

А „градивните“ законови елементи са добре известни:

  • Определяне на минимални осигурителни доходи (МОД);
  • Криминализиране на укриването на социално-осигурителните вноски;
  • Дискриминационното съотношение на участие в тези вноски на работодателя и осигурения;
  • Въвеждане на таван за осигурителните плащания;
  • Непрозрачни процедури при определяне на пенсиите по инвалидност;
  • Натоварване на работодателя с първите три дни отпуск по болест;
  • Непрекъснат ръст на осигурителните вноски
  • и т. н.

В резултат на тази шизофренна политика все повече и повече расте контингентът на инвалидизираните лица, налице е положителен ръст на болничните листове, разширяват се задълженията и отговорностите на администрацията, а сивият сектор има своето устойчиво присъствие в скромната ни икономика.

Любопитно е, че най-ревностните защитници и радетели за запазването и разширяването на подобни ретроградни непазарни механизми са национално представителните синдикални организации. Мотивацията за подобно неаргументирано и често непримиримо поведение може да се търси в желанието им да укрепят позициите и авторитета си чрез административно-бюрократични процедури. Например, чрез участието им в ежегодното определяне на ключови параметри като минималните осигурителни доходи. Поведение, умело прикривано зад порцелановите доводи за развитие на индустриалните отношения чрез доброволно договаряне между работодателски и синдикални организации. Всичко това, обаче, се случва под зоркия поглед и надзор на държавата, която се е бронирала нормативно с възможността административно по свой избор да разширява върху цялата икономика резултатите от този т.нар. доброволен договорен процес. Забележете – без икономическа логика, без отчитане на дълбоките различия в структурата на българската икономика в секторен и регионален план.

Патологията в поведението на политическия и синдикален елит се подчертава от факта, че подобни механизми нямат нормативни аналози в нито една страна, членка на Европейската общност. Доказателство за провежданата шизофренна политика е и управленската и синдикална глухота към негативните становища по тези проблеми на Европейската комисия, Световната банка и Международния валутен фонд.

За държавата запазването на статуквото е жизнено важно, тъй като всички наложени до момента нормативни иновации целят да прикрият управленското безсилие за справяне с укриването на доходи и осигуровки, с фалшивите решения на ТЕЛК и болнични листове, и т.н. Прехвърлянето на проблемите само върху работодателите е управленски подход със силен демагогски уклон. Много по-изгодно е да направиш отговорен някой друг, вместо сам да изпълниш отговорностите си. А отговорност именно на държавните органи е да осигурят ефективното събиране и управление на обществените средства, с което нито едно правителство от последния четвърт век не може да се похвали.

Друг високо ценен от управленския елит подход е да се залага на санкциите, вместо на стимулите. Работодателите трябва да плащат първите три дни болнични, те трябва да осигуряват по-големия дял осигурителни вноски и пак те трябва да носят наказателна отговорност, ако нещо в двустранните (работник-работодател) отношения не се е получило по правилата. Не случайно споменах двустранния характер на индустриалните отношения – това предполага двустранна, а не едностранна отговорност. Но и това не попада в обхвата на логическо мислене на управленци и синдикални дейци.

Защо в обществото се налага единствено тезата за отговорностите, а тази за правата деликатно се пропуска? Дали младите българи щяха така упорито да отказват да се осигуряват, ако знаеха, че социалните им осигуровки не важат само за далечната във времето пенсия, а за много по-близки осигурителни случаи като бременност и раждане, майчинство, болнични, трудови злополуки и др.? Истината е, че за осигуровките се мисли като за „пенсионни“, а не като за „социални“. Докато не се обърне тенденцията в мисленето, няма да се обърне и тенденцията в събираемостта на осигурителните вноски! А държавата не прави нищо в тази посока.

Вместо да се ангажира с информиране на гражданите за техните осигурителни права и вместо да пристъпи към радикална реформа на осигурителната система, управленският елит полага неистови усилия да обезвери осигурени и осигурители чрез периодични опити да посегне на техните социални спестявания. Дали заетите в икономиката щяха да укриват осигуровки, ако вярваха, че никой няма да им присвои натрупания осигурителен доход? Едва ли. Но българите по-скоро вярват в обратното, а държавата прави всичко възможно, за да поддържа тази тяхна увереност чрез серия от непремерени нормативни решения и периодично пробутвани на публична дискусия идеи.

Паралелно с броя на нормативните „подобрения“ и болезнената активност в тази сфера на политическия елит, расте и недоверието към пенсионно-осигурителната система.Високата неустойчивост на законодателството генерира висока неопределеност, нарастване на осигурителния риск, води до нулева предвидимост – необходими фактори за гарантиране на дългосрочна стабилност и доверие към  пенсионно-осигурителната система.

С политическа смелост и решителност порочният кръг може с лекота да бъде разкъсан. Достатъчно е въвеждането в пенсионно-осигурителната система на простия, но всеобхватен пазарен принцип „икономически интерес на осигурените лица за участие и разширен принос“. При икономически интерес на осигурените стените на социално-икономическия анклав България ще се срутят и ние ще се доближим до европейската практика и ценности.

Автор: Божидар Данев, изпълнителен председател на БСК

Статията е публикувана в личния блог на Божидар Данев.