Дата: 09.04.2020

Източник: БСК

Прочетено: 4178

Автор: Асен Георгиев, арбитър и член на Президиума на Арбитражния съд при БСК

__________

Сега, когато „явлението“ COVID-19 се разпростира по целия свят (по данни на университета „Джонс Хопкинс“, към 8 април 2020 г. случаи на коронавирус се потвърждават в 184 държави/региони), е очевидно, че едва ли ще има сектор или бизнес, който е или ще остане незасегнат.

Ситуацията поставя огромни предизвикателства и в областта на правораздаването и, по-общо казано, в областта на разрешаването на споровете. Почти във всяка засегната от вируса държава пакетът от въведени мерки за борба срещу вируса включва и такива, свързани с организацията и работата на съдебната система. Абсолютно встрани от полемиката кой и по какъв ред има право и следва да предлага и въвежда ограничения, България не прави изключение - редица съдебни срокове са спрени, съдебни заседания не се провеждат, достъпът до сградите на съдилищата е ограничен и т.н.

Не бива да се забравя обаче, че зад тези срокове и процедури, предмет на ограничителните мерки, седят живи интереси, за чиято защита и удовлетворяване техните носители са се обърнали и имат нужда да се обърнат (по навик или поради нещо друго) към съда. При бизнеса тези интереси обичайно са имуществени. Всяко забавяне на окончателното разрешаване на споровете допълнително уврежда така или иначе тежко засегнатите имуществени интереси на страните и със сигурност създава допълнителни затруднения пред оборота, който всички се надяваме и работим в посока да не спре.

Няма никакво съмнение, че новата среда, в която всички сме поставени и в която незнайно още колко ще бъдем, изисква бърза адаптация. И, ако такава трудно може да се очаква от държавния съд, то това съвсем не се отнася за алтернативните способи за разрешаване на спорове и, в частност, за арбитража. Вярно е, че някои арбитражни центрове възприеха подход, аналогичен на държавния съд, като спряха процесуалните срокове по висящите арбитражни производства и отмениха насрочените арбитражни заседания за определени периоди. Други обаче възприеха по-прагматичен и гъвкав подход – основна характеристика на арбитража, като оставят решението дали производствата да бъдат спрени, или да продължат, където е възможно, изцяло на страните и арбитрите.

Страните, които са предвидили арбитражни клаузи в своите договори, не е задължително да останат без разрешение на техните спорове. Това е така, защото арбитражът е единственият способ за разрешаване на спорове, завършващ със задължителен за страните акт – арбитражно решение, което може да бъде приведено в изпълнение по подобен на съдебното решение начин. Процедурата би могла изцяло да бъде проведена в дигиталното пространство, по електронен начин. Всяка стъпка, всяко действие в рамките на едно арбитражно производство биха могли да бъдат направени електронно – от подаване на искания за арбитраж, искови молби, отговори на искови молби, през провеждане на заседания (което впрочем отдавна е възприета практика в повечето утвърдени международни арбитражни институции, целяща и намаляване на разходите), до постановяване на арбитражно решение и неговото съобщаване и т.н.

Страните биха могли да решат дали спорът им да бъде гледан и разрешен единствено въз основата на писмени доказателства, или производството да продължи чрез видео конференции, включително и за целите на събиране на доказателства. Във втория случай ще трябва да приемем, че е възможно да възникват някои технически затруднения, които да причиняват известни забавяния или прекъсвания, които биха могли да се отразят най-вече върху качеството на гласните доказателства, събирани чрез свидетелски показания и експертни мнения. Ако оставим настрана тези трудности, които не изглеждат непреодолими, арбитражът остава единственото средство за разрешаване на спорове, което може да се използва и може да продължи да обслужва интересите на страните в тази безпрецедентна ситуация.

С оглед непредвидимото забавяне на съдопроизводството, арбитражът е изборът за получаване на бързо и правилно решение.

Ето защо, бизнесът би следвало да има това предвид и да започне да предвижда арбитражни клаузи в договорите, които сега сключва. Добре е да помисли и за преминаването към арбитраж при очертаващи се или възникнали спорове по договори, които вече са сключени и се изпълняват, но не предвиждат арбитраж в изрична клауза или споразумение. Дори и арбитражните правила на предпочитана арбитражна институция да не предвиждат изрично такъв начин на провеждане на производството, няма пречка страните да го уговорят помежду си в арбитражната клауза/споразумение и оттам нататък всичко е въпрос на (1) гъвкавост на арбитражната институция и арбитрите – едно от най-често изтъкваните предимства на арбитража пред съда; и (2) технически възможности и обезпеченост, каквито за щастие нашето съвремие предоставя в изобилие.

Ситуацията изисква бързи решения и гъвкави процедури. Арбитражът може да ги осигури.