Дата: 06.06.2013

Източник: в. 24 часа

Прочетено: 1968

Тези дни излязоха данни от външното оценяване, които ни напомнят, че в образователната ни система продължава да има проблеми. Резултатите при четвъртокласниците по български език и литература са по-лоши от миналогодишните, макар че това може да се дължи отчасти на промяна в тестовите задачи. При това в образователна система като българската четенето и писането са сред обичайно по-добре развитите умения сред децата.

По математика също има лек спад. А напоследък и резултатите ни в международни изследвания не са особено обнадеждаващи. Аз не съм привърженик на
драматизирането на резултатите от външното оценяване, но, за съжаление, изводът е, че като цяло в образованието няма усещане за особен напредък. По-скоро чувството е, че губим позиции. При по-големите ученици нещата са още по-зле.

На този фон новото правителство идва с амбициозна програма за 10-годишна реиндустриализация на икономиката. Този процес по идея ще върви ръка за ръка със съживяването на малкия и средния бизнес, реформа на администрацията и въвеждане на електронно правителство. Междувременно ще бъдат регулирани монополите, ще има спешни мерки в здравеопазването и ще се инвестира в развитието на науката и образованието.

Струва ми се, че най-добрият начин държавата да помогне за развитието на страната наистина е да започне да изпълнява добре регулаторните си функции и да инвестира в пренебрегваните от години публични услуги – образованието и здравеопазването. Това само по себе си ще създаде нов импулс за развитие на икономиката.

Само че вече постъпват сигнали, че подобни инвестиции няма да има. Ние вече сме се научили да ги разпознаваме под формата на опасения за приходната и разходната част на бюджета, скрити задължения, призиви за икономии и т.н.

Когато ниските данъци и осигуровки са за сметка на некачествено здравеопазване и училища с остаряла инфраструктура, не виждам как това ще доведе до икономически растеж. А инвестицията в професионално образование например ще подпомогне съживяването на определени производства и създаването на нови.

Някои елементи, съпътстващи идеите за реиндустриализация, навеждат на мисълта, че има разбиране за дълбоките проблеми на държавата и икономиката ни. Основните сред тях са ниската иновативност и относителното технологично изоставане на българската икономика.

Да приемем, че под индустриализация се разбира развитие на икономически
сектори с висока добавена стойност, в които може да се реализират икономии от мащаба, където в България ще могат да се развият големи фирми с големи производства, които са щадящи към природата и носят значително подобрение в качеството на живота.
В производството през годините на икономически подем има незначителен ръст в броя на заетите, а напоследък поради кризата има силен спад. Но към 2009 г. заетите в производството са с над 100 000 по-малко, отколкото през 1997-а – годината, през която страната започваше да излиза от най-тежката си икономическа криза.

Оборотите в търговията и услугите, включвайки хотелите и настаняването, са два пъти по-големи, отколкото в производствената сфера. Но най-големите проблеми не се улавят дори в статистиката на това ниво, защото подобна структура на икономиката по отношение на дела на големите отрасли – добива, производството и услугите, имат и някои развити икономики. Проблемът е, че както в производството, така и в услугите липсват иновации и се използват предимно рутинни, ако не остарели технологии, процеси и методи на организация, които няма как да осигурят по-голяма конкурентоспособност. Това не означава, че няма изключения, а че като цяло на съвкупно ниво статистиката ни казва това.

Въпросът е защо, след като технологиите вече проникват навсякъде, едни страни се развиват бързо, а други не, в едни се живее добре, а в други не? Оказва се, че от значение не е само дали нещо го има към момента, а кога се е появило – дали рано, или късно? От огромно значение е и проникването на технологиите, т.е. процентът от потенциалните потребители, до които те са достигнали – това може в зависимост от случая да бъдат хора и домакинства или производствени предприятия и други фирми.

За много технологии и технологични продукти е ясно, че в България се появяват относително късно в сравнение дори с референтните страни от Централна и Източна Европа, с които е най-разумно да се сравняваме, а проникването им среща ограничения както при фирмите, така и при домакинствата. България продължава да заема последно място в ЕС по използването на компютри и интернет, но има тенденция към догонване. Проникването на електронното правителство е също слабо развито, макар че България се е изравнила с Гърция и е надминала Румъния. По-равнище на компютърни умения сме на предпоследно място в ЕС по повечето показатели. Например един от всеки петима души е използвал компютър за базисни аритметични операции.

Процентът на предприятията в България, които наемат специалисти по информационни и комуникационни технологии, също е много нисък. В дела на високотехнологичния експорт пак сме на едно от последните места, макар че показателите ни са сравними с някои страни от Средиземноморието и ЦИЕ. А и ние по принцип изнасяме малко, защото продукцията ни очевидно не е особено конкурентоспособна.

Патентната статистика пък изобщо не подлежи на коментар. Единствената причина да не сме съвсем на последно място е, че патентите се посочват в непретеглен вид – като бройки, независимо от размерите на страната и мащабите на икономиката, а в ЕС има много малки страни като Малта и Кипър. При високотехнологичните патенти обаче и Кипър има повече от нас.

Инвестициите в наука и развитие са 0,57% от БВП при 2,03% средно за ЕС. Малко повече от половината от тях идват от бизнеса, останалите са от публичния сектор и висшето образование.

Секторът на здравеопазването, който страда от проблеми, съвършено нерешими без помощта на държавата, предлага огромни неизползвани възможности за развитие чрез съчетаването на едни от най-модерните и високотехнологични услуги с огромна добавена стойност и производство както на потребителски, така и на инвестиционни продукти. Мисля, че в тази сфера България има конкурентни предимства, но не съм сигурен, че реиндустриализация е непременно най-доброто мото за случая.

Има нещо, което се пренебрегва в нашите дискусии за икономическото развитие. Когато анализират проникването на технологиите, икономистите разглеждат различни продукти и услуги. Сред тях са например трансплантациите – една иновация, която включва високи медицински технологии.

Но към днешна дата не е измислено как да бъде синтезиран например изкуствен бъбрек, макар че това би трябвало да стане според някои прогнози в рамките на този век. За момента обаче бъбречните трансплантации включват една решаваща ценностна
 иновация – донорството.

Именно иновациите, в които се изискват нови форми на социална организация, формиране на обществени ценности и солидарност, при нас се развиват най-бавно. А те ще продължат да играят много важна роля, независимо колко са развити технологиите. Всъщност именно подобни иновации създават възможности за развитието на технологиите, но това е друга тема. Ползата от това да имаш два мобилни телефона и достъп до интернет е малка, ако цената за това е да умреш от лечимо заболяване. Така че добре е проникването на различни технологии да бъде балансирано.