Дата: 14.11.2016

Източник: в. СЕГА

Прочетено: 2410

Томчо Томов е ръководител на Националния център за оценка на компетенциите. Завършил е психология в СУ "Св. Климент Охридски" и "Икономика и управление на нематериалната сфера" в УНСС.



Г-н Томов, как се измерва дисбалансът между търсенето и предлагането на работна сила и какви са последиците за пазара на труда?

Дисбалансът се измерва по сектори. В момента най-търсените специалисти са със средна квалификация и професионално образование. Скачат заплатите на стругари например - над 2000-2200 лв. се предлагат в провинцията и фирмите си крадат кадрите. В същото време никой не иска да става стругар - младите хора бягат от производството. За около 3-4 г. в професионалното образование учениците намаляват с над 30%. Този парадокс се обяснява с митове и съзнанието на родителите, че по-лесно се учи нещо хуманитарно, че после е по-лека и добре платена работата. Няма такова нещо - после има безработица. Около 60% от висшистите у нас работят на позиции, за които се иска средно образование, нямащи нищо общо с квалификацията им. И те я губят тая квалификация след няколко години. Друг проблем е неправилната мрежа от професионални гимназии - тя не е съобразена с регионалната икономика. За дисбаланса помага и висшето образование. Колкото и да се говори за свързването му с потребностите на реалния сектор, повече от половината от студентите следват икономика, публична администрация, право, хуманитарни науки. Трябва да се намали план-приемът в тези специалности и да се проучат потребността на фирмите. Трябва да се питат работодателите, а не умозрително да се анализира в кабинетите. А и самите работодатели трябва да променят мисленето си - да направят прогнози как ще се развиват, каква е конкуренцията, какви нови технологии и умения са им необходими. Хората трябва да знаят, че дипломата за висше образование не е последна, а е част от учене през целия живот. В трудовия си път на човек му се налага 3-4 пъти да смени квалификацията си, за да оцелява на пазара на труда. И да я надгражда непрекъснато. Безработните сега искат да работят по тяхната си професия. Ами като няма такава възможност - като не се търси, трябва да я смениш и да добиеш нова квалификация.

Проблемът е, че над половината безработни нямат никаква квалификация.

Те са и неграмотни. Занапред ще се отваря ножицата - все по-остър ще става разнобоят между ниско- и висококвалифициран труд. Все по-голяма ще е разликата в заплащането им. Това е повод за ново социално напрежение в обществото. Ако вземем образованието - то не е подготвено и не познава новите поколения, начина, по който те учат. Те имат съвсем друг стил на учене - образен, двигателен, не могат да задържат вниманието си повече от 8 секунди върху учебния процес, искат те да го водят, а не да бъдат поучавани. Всички тези проблеми се пренасят от средното във висшето образование. Съответно излизат кадри без съответните умения, които не отговарят на потребностите на работодателите. Образованието в момента е затворено, а трябва да се отвори към ученето през целия живот. То се ръководи единствено от принципа "парите следват ученика", няма нужното финансиране то да се отвори към гъвкави форми на учене, към допълнителни квалификации... Училището се откъсва от технологиите.

Работодателите също трябва да осъзнаят, че не могат да намерят готови хора на пазара на труда. Имат няколко подхода - да инвестират в нов модел за взаимодействие с образованието, като търсят достъп до ученици и студенти, сключват договори с тях, създават условия за практическо обучение и след това да ги наемат. Да не спират да обучават хората си, да инвестират в тях. Това се прави от 30% от фирмите, но все още е недостатъчно.

Ние сме на последно място по този показател в ЕС.

Така е. Ако преди имаше битка за наемане на способни хора, сега битката е да ги задържиш. Все повече добрите специалисти ще диктуват условията. Трябва да се прилагат политики за задържане на хората и това не означава само заплащане. Проучването на "Менпауър" показва, че заплатата е чак на 4-5-о място като предпоставка за оставане на работното място. Преди това са възможността за развитие, смисълът на работата, средата.

Появяват се и други данни обаче - млади хора, които не искат да работят за под 1000-1500 лв.

Много млади хора искат да придобият опит и са наясно, че образованието не им го е дало. Преобладаващата част от тях учат, за да вземат диплома, а не да придобият умения. Колко педагогически кадри излизат от университетите, а пък има недостиг на учители? Те просто искат да вземат диплома, а после да търсят друга работа.

Какво мислите за 700 лв. минимална заплата за висшисти, както искат от КНСБ?

Такова регулиране няма да помогне. Трябва да действа договорният принцип. Там, където има дефицит, младият специалист много бързо може да достигне до някакво заплащане, което го удовлетворява. Нещата не се решават с минимални прагове. Недобросъвестни работодатели пък, които смятат да наемат хора да им работят без пари, няма да оцелеят много дълго. За привличане на шофьори, кранисти, водопроводчици, оксиженисти, специалисти в туризма се води истинска битка и фирмите си крадат кадрите - чрез заплатите, разбира се.

Колко са дефицитните професии?

Около 190 са - инженери, лекари, мениджъри. Трудно е да се изброят. Търсят се кадри за химическата промишленост, търсят се оператори на машини, ИТ персонал ... Има и внос от чужбина. Но ИТ уменията стават вече ключови за огромна част от професиите - и за хуманитарни, технически... Без език не може, че и без два.

Какво да се прави за по-възрастните работници?

Тук също работодателите трябва да сменят парадигмата. Примерно металургията се крепи на 50-55-годишните. Химията на - 45-50 г. След 10 г. какво ще се прави? Неизбежно ще се търсят начини за задържане и за привличане на възрастни работници, включително и на такива, преминали възрастта за пенсиониране. Но за да ги задържиш, трябва да им предложиш по-гъвкави условия и такива, които няма да им влошат здравето. Не може да се избяга от това. Нормативната уредба е другата пречка пред работодателите. Ако у нас около 8-9% са на временна заетост, на намалено работно време, в Европа са около 30%, в САЩ са около 40-50%. Все повече се върви към намалено работно време, към възможността един човек да работи на две-три места. Но с нашата уредба как да стане? Не може. Не може и работодателите да имат една и съща политика към различните поколения на работното място. Ако искат да правят ефективно екипи, трябва да се научат не да налагат ценностите на едно поколение върху друго, а да използват силата на различните поколения.

Каква е реалистичната прогноза за пазара на труда след 5 г.?

Би могло да се отиде към катастрофа. Ще са необходими поне до 50 хил. специалисти. Ето в туризма - идват клиенти, развива се секторът, но не може да се отговори на търсенето. Да не говорим за автомобилостроенето. Поради разминаване между търсене и предлагане на умения бизнесът ще се принуди да изнесе инвестициите си навън, в други страни, където има по-добри условия откъм човешки ресурси. На България остро й трябват чужди инвестиции, трябват й големи предприятия. Проблемите с инвестиционния климат от гледна точка на липсата на работна сила води до изнасяне на бизнес от България. В Северна България фирми вече се изнасят в Румъния.

А там безработицата остава доста висока - около 20%.

Да, но това е другият проблем - мисленето на хората да получават помощи и да не търсят работа. Компании за производство на компоненти за автомобили са умували върху възможността да открият над 2000 работни места, но първия ден се явили някакви хора, на втория ден 10-15, на третия - 0. Имаме безработни, но не искат да работят. Да не говорим за тия над 100 хил. млади хора, които нито учат, нито работят, а живеят с парите на родителите си от чужбина. Ако не се вземат спешни, незабавни мерки, ще навлезем в сериозна криза и тя ще има много по-остри последици, отколкото има икономическата криза, защото тя ще се отрази на живота на хората директно. Ще има и безработни, въпреки че тенденцията е те да намаляват чрез някои половинчати мерки, свързани със стажове, временна работа и т.н. Ако инвеститорите започнат да се отдръпват, ще нарасне и безработицата и ще се получи един затворен кръг. Не зная как се правят прогнозите, но вече има региони - в Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, където не е възможно да разкриеш предприятие и да намериш работници. Особено Пловдив е много типичен в това отношение - там производителите на автомобилни компоненти искат да развият около 60-70 хил. работни места, и в Димитровград, и в Ямбол, но къде са хората, тези които искат да работят, колко от тях са квалифицирани?